Приятелки завинаги или Как да манипулираш тийнейджъри

Приятелки завинаги или Как да манипулираш тийнейджъри
Всеки е имал най-добър приятел в детството или юношеството. Повечето хора ги забравят след преместването в друга детска градина или училище, или университет, други пък запазват контакт, но животът рано или късно ги разделя. Аз съм от втория тип хора. Следва моята история за приятелството с хубав край.

Бяхме група тийнейджърки, около четири, петата се губеше доста често. Петте имахме нещо като традиция всеки ден да пътуваме до крайния квартал на града с тролей. Всяка от нас разполагаше с карта за всички линии и бяхме толкова запалени да пътуваме и да изследваме малкия, но загадъчен град. Всичко вървеше по релсите една година, докато не ни потърси момичето Х. Тя също дружеше известно време с нас, но в крайна сметка отказахме контакт с нея, решихме, че така ще е по-добре за всички ни. Накратко - делеше симпатичните от апатичните. Успяваше да присломява жертвите близо до себе си. Оглупели от разкоша, който ни предоставяше, започнахме разделението. Но след кратко събрание, без нея, разбира се, се установи - бяхме всички срещу една. И тогава я изпъдихме.

Минало - заминало, казахме си с А. когато ни потърси повторно. Дискутирахме дълго с момичетата дали да приберем самотната Х. Това беше грешката ни - изобщо не биваше да обръщаме внимание. Но го направихме. Както всяко "ново" начало, това също беше чисто - групово излизане, без подмятания на лошите черти, откровени разговори и прочее. Продължихме традицията си с обикалянето, без претенции коя къде не иска. При третият "подох" момичето Х. изкоментира, че не желае да пътува. Съобразихме, че е разумно две да останем с нея, за да сме разделени по равно. Само веднъж. . .

Но тогава момичето Х. ни оплете в същата онази мрежа преди две години - говореше ни с топъл глас как сме й липсвали, как се е чувствала самотна, как раздялата с приятелят й я съкрушила още повече, как съжалявала толкова много. . . Почувствахме се добре, галише самочувствието ни за преданост. По-нататък случката се повтори, после потрети, докато накрая се оказа, че се разделяме на две групи - аз, момичето Х. и момичето А. прекарвахме дълго време с втората, отколкото групово с всички. И тогава започнаха коментарите. Предполагам ви е ясно какво и как се случи - една се изпусна, че не сме като преди, момичето Х. налетя с по-заядливи отговори и всъщност постепенно броят ни намаляваше. Изгонените момичета поддържаха връзка, но все пак се криеха от нас.

Впрочем нямахме тайни една от друга, обсъждахме от ставането до лягането. И не изпускахме най-малката подробност. Съветвахме се, но не се съдехме. Стори ми се чудно, че така добре се разбираме. Обещахме си да не се отдръпваме една от друга, дори ако заживеем в различни градове. Правехме всичко една за друга. Случваше се, че А. в нередки случаи да няма пари ( което беше най-малкото, защото цялото й семейство е разбито), да няма с какво да се отоплява през зимата, да няма с какво да се облече при минусовите температури. Както казах правехме всичко една за друга. Лятото на 2016 година получих първия си епилептичен пристъп. Двете бяха моята подкрепа.

Но Х. много започна да си позволява. Насилваше ни да излизаме всеки ден, или да стоим у тях, или у нас, на всеки както му е удобно, макар да нямахме желание за среща. Тя се сърдеше, щом не й се угодеше и не я смятахме за права. Тя никога не признаваше грешките си. Не се изкарвам права, аз също съм грешала, но съм признавала грешката си, това не е срамно за никой.

Един ден се скарах с А. , навярно на нея й бе писнало от Х. и изкара гнева си върху мен. Отдръпна се от раз. Болеше ме за нея, тогава разбрах, че е въпрос на време и аз да се отърва от тежката си участ, наложена от Х. И се случи. Скарахме се, тя пожела да се разделим за известен период "да си починем една от друга".
Това се равняваше да "скъсаме", но приятелските си отношения. Мислех, че сме приключили, но не бяхме.
В единадесет през нощта тя ми звънна. Гласът й беше тревожен, мислите й бяха почти смъртоносни. Търсеше утеха у мен. С приятелят си се били скарали. Утеших я, не ми стискаше (все още) да я отрежа. В края на разговора ми каза, че този разговор не означавало помирение. Искаше още време.
Излъгах я, за трети и последен път. Бях на рехабилитация с бившия ми приятел. Бях излъгала пред нея за него. В същия ден се засякохме пред болницата. Думите които си разменихме бяха:
- Заедно ли сте?
- Да.

Казахме си по довиждане и това беше. Мълчалива раздяла, без скандали. Но с нея ми беше по-лесно да се разделя. Усетих свободата на следващия ден - ако сте гледали Джанго без окови, е, аз се почувствах като него в епизода, в който той става независим от господаря си.

Поуката, която си извлякох е, че не бива да си зависим от приятелите си, от любовниците си, от семейството си.

Трябва да си зависим от самия себе си. Макар, че историята е типична за всеки тийнейджър, с ръка на сърце мога да твърдя, че мислех зряло, като възрастен.
Благодаря.[Още подобни истории тук]
Източник: ezine.bg

Рейтинг

0
Общо 0 гласували
5 0
4 0
3 0
2 0
1 0
Дай твоята оценка:

Коментари